неделя, 24 февруари 2013 г.

Познание за онлайн журналистиката

Грета Дерменджиева "Онлайн журналистиката. Медиите в дигиталния свят", С., 2012, Университетско издателство „Св. Климент Охридски"

Необходимостта от доброто познаване на дигиталните медии е сред важните приоритети на научните и социални изследователи. Един от добрите и интересни примери в това отношение представлява книгата на доц. д-р Грета Дерменджиева „Онлайн журналистика. Медиите в дигиталния свят”*.
Текстът впечатлява със своя обем. Отделните седем глави са посветени на същността и особеностите както на дигиталните медии, така и на  онлайн журналистиката, на журналистическия процес в интернет, уебдизайна и етиката на киберпространството. Има стремеж за изчерпателност и позоваване на множество научни твърдения, направени от различни изследователи в рамките на няколко научни системи. Книгата започва с добро историческо проследяване на развитието на интернет като среда и като медия. Цитирането на разнообразни статистически данни по повечето от засегнатите въпроси силно обогатява текста и потвърждава научните хипотези. Приема се, че традиционните медии навлизат в интернет, защото именно там мигрира голяма част от тяхната аудитория. Така новопоявилите се дигитални версии носят повечето от характеристиките на познатите формати.
Съществената промяна е свързана преди всичко с моделите на представяне на информация и тези на комуникация с аудиторията, с нуждата от все по-пълно съобразяване с очакванията и интересите на потребителите. Още повече, че, както самата Грета Дерменджиева твърди, „мисловното поле на виртуалния човек е по-разширено и динамично”(с.97).
Книгата е опит да се обхванат много от популярните теории, концепции и позиции за развитието на интернет като медия и на медиите в интернет. С такава цел са дефинирани особеностите на новите медии, проследено е традиционното разделяне на цивилизационното развитие (устна, писмена, аудиовизуална и електронна цивилизация), моделът и форматът, през които те боравят с информацията – все традиционни за комуникацията. Наблюдението се основава на констатираната от Роджър Фидлър медиаморфоза, на някои от тезите на изследователи като Лев Манович, Маршал Маклуън, Алвин Тофлър, Денис Маккуейл и други.
Авторът съвсем ясно посочва, че „информационната ера (…) променя начина, по който мислим и действаме. Медийната култура сега е доминираща форма на културата, която ни социализира и дава материал за идентичност в условията на социална репродукция и трансформация, при това новите медии са по-ангажиращи от другите медии на умствено, психично и емоционално ниво.” (с.115).
Интересно е извеждането на повечето от характеристиките на дигиталните медии – като обратна връзка, интерактивност, активна перцепция, персонализация, дигитализация, множество платформи за получаване на информацията, незабавност, компресиране, хипермедийност, конвергенция, миниатюризация, разпръснатост, глобалност, виртуалност, както и традиционното изследване на виртуалните общности.
Много полезни са обясненията, отнасящи се до концепциите за взаимодействието между технология и потребители и между различните потребители в интернет – разделянето  на Уеб 1.0, Уеб 2.0, Уеб 3.0.
Грета Дерменджиева отделя цяла глава в книгата си на онлайн журналистическата етика – чрез изясняване на понятията нетикет, етика при блоговете, работа с източниците на информация, нерегламентирано поведение – описание на някои от видовете злонамерени действия, хакерство, кражби и други компютърни престъпления.
Авторът смята, че „аудиторията започна да се превръща в онлайн общност. Тези общности станаха лостът, с който новите медии се придвижват напред. Общностите извадиха медиите от състоянието „старо съдържание върху нова платформа” и до днес продължават да изискват услуги, адекватни на всички съвременни технологии (в т.ч. мобилни), право на въздействие, право на съавторство и пр., с което не спират да влияят върху развитието им и да дърпат напред”(с.448).
„Онлайн журналистика. Медиите в дигиталния свят” съдържа и полезно описание на различните типове новинарски сайтове, включително чрез илюстрирането им със снимки, мигриране на традиционни вестници и списания към виртуалната среда, навлизане на българските издания в интернет.
Обърнато е внимание на пазарното поведение на онлайн вестниците – чрез покупка на съдържание, онлайн реклама, включени са и конкретни случаи. Сходни, подробни наблюдения са изведени и за онлайн радиото и телевизионните канали в интернет, обясняват се и новите понятия като уебкаст, подкаст. А също на сайтове за видео обмен, онлайн информационни агенции, социални мрежи. Въведени са и списъци с интересни сайтове от областта на дигиталните медии.
Активността на научното наблюдение отговаря на разбирането на Грета Дерменджиева, че „онлайн медиите задоволяват специфичните потребности на глобалния човек с възможностите си за лесен достъп, разнообразие на съдържание, компресия на информацията, наличие на множество гледни точки, средства за споделяне и обратна връзка”(с.780).
Като част от определянето на онлайн журналистиката в книгата са проследени търсенето и потребяването на информация. Първото е представено чрез характеристиките на различните видове търсачки, метатърсачки, портали, директории, тематични указатели, виртуални библиотеки, база данни. Второто е конструирано около особеностите за четене на информация от екрана на компютъра, таблета или мобилния телефон – включително чрез разликата във възприемането на онлайн хиперлинков текст, в писането, посредством изреждането на някои от елементите на дигитален разказ, посочване на новинарските стойности на информацията в интернет.
Прави се опит и за оформяне на специфични дигитални жанрове, за каквито се посочват блогът, началната страница, новинарският поток, въпреки че подобно определяне все още изглежда твърде спорно при сравнението им с традиционните журналистически жанрове.
„Мултимедията, хипертекстуалността и интерактивността размиват границата между комуникатора и реципиента, тъй като в Интернет всеки е латентен писател, редактор, читател, издател и клиент, смята Грета Дерменджиева. Те провокират журналистите да се откажат в голяма степен от ролята си на комуникатори и да се превърнат в експерти, в регулировчици на информационния трафик, в модератори, предизвикващи и улесняващи дискусии по дадени теми, в навигатори в света на новините и личните преживявания.”(с.783)
Особено интересна е главата, посветена на уебдизайна. Наблюдението преминава през изреждането на елементите на уебсайта, на съдържанието и на формата на онлайн информацията, като се добавя и моментът на въздействие чрез навигацията, хиперлинковете, генерирането на трафик, ключови думи при ползването на търсачки.
Сред положителните качества на книгата на доц. Грета Дерменджиева „Онлайн журналистика. Медиите в дигиталния свят” са нейното богато съдържание, включването в края на текста на речник на основни и ключови понятия, цитирането на множество данни, таблици, добавянето на изображения.
Наистина на места се забелязва известно повторение на част от тезите, навярно породено от наблюдението на различни концепции – общоприети или частни, дефинирани в различни етапи от развитието на медийната теория на интернет. Те, обаче, умело са преодолени, за сметка на многообразието и разноаспектността на научните заключения.
В това отношение книгата наистина е подходящ образец за сериозността, задълбочеността и широтата на научната мисъл на съвременните български изследователи.

Статията е публикувана в "Медиите на 21 век", www.newmedia21.eu

Убийства и жестокост - между съвременните Китай и Швеция


Хенинг Манкел "Човекът от Пекин", С., 2012, Колибри, превод: Васа Ганчева
 
„Човекът от Пекин” на Хенинг Манкел е оригинален роман, който целенасочено излиза от границите на типичното криминале, за да влиза в пространствата на трилъра, сагата, политическата драма. Голямото достойнство на текста е, че сюжетните линии текат последователно, а не успоредно, което позволява на читателя да възприема пълноценно различните послания и интерпретативни модели на автора. Сред предимствата на книгата са приятният стил, плътното драматургично повествование, драматичната атмосфера, богатата фактологична подготвеност и добрият усет към детайла на автора.
Наглед историята започва типично за шведската криминална литература – в далечната тиха, спокойна и до голяма степен скучна шведска провинция е извършено масово убийство – с голяма жестокост е избито почти цяло село. Полицията действа акуратно, но мудно, шведското общество е шокирано от садизма, а с разплитането на случая се заема упорита съдийка, която случайно се оказва близка с някои от жертвите. Дотук нищо извън наложения през последните години модел на шведските криминалета – героят е самотен, объркан, често аматьор, обществото така и не свиква с жестокостта на все по-изобретателните и често масови убийци, атмосферата е напрегната, но действието се разплита последователно. Като втори пласт стои картината на променящото се шведско общество, което е призвано да излезе от своята изолация, за да свикне с присъствието на чужденците, които идват от целия свят и явно все по-активно населяват студения, но подреден европейски север.
Повествованието обаче бързо се пренася през различни географски територии и времена – към тежкия живот на обикновен китайски селянин, който първоначално е отвлечен и принуден да участва в строежа на американските железопътни линии, измъчван от шведския си надзирател. След завръщането си в родината се причислява към дейността на шведски мисионери, но губи доверие в тях и жестоко си отмъщава. Линията се преплита отново със съвременния Китай, в която наследниците му са висши партийни функционери, но са забъркани в корупция и политичейски манипулации, гонейки голямата мечта за завладяването на Африка. Тук Манинг вплита и политическата критика, навярно следвайки собственото си битие като живееш в Мозамбик – страната, която се явява арена на колониализма на 21 век, при който комунистически Китай е амбициран да изнесе няколко милиона китайски селяни към безлюдните африкански територии, с което от една страна да реши нарастващия си демографски проблем, а от друга – подобно на традиционните колонизатори, да черпи евтини ресурси от чужди държави.
В крайна сметка се оказва, че визираният в заглавието „човек от Пекин” е наемен убиец, изпратен да заличи следите на престъпления, останали в далечното минало.
Но „човекът от Пекин” би могъл да се приеме и като метафора на всяко чуждо нашествие – в географското пространство, в културата, в личните норми и разбирания.

Престъпление и наказание по шведски



 Хенинг Манкел "Петата жена", С., 2009, Унискорп

Проследих сюжета на „Петата жена” на Хенинг Манкел първо като серия от популярната телевизионна поредица „Валандер”. Навярно и затова, докато четях книгата, в съзнанието образът на Курт Валандер, легендарният полицейски следовател на Манкел, имаше лицето на английския актьор Кенет Брана. Макар и книгата да е много по-богата като сюжетни линии, тя доста си прилича с филма главно по това, че и двете произведения успяват  пълноценно да пресъздава онази атмосфера на тиха лудост, депресивност и зловещ садизъм, които отличават работите на Манкел. Валандер си остава световен образец за полицейски следовател, който има дарбата, методичността и целеустремеността да преследва жестоки убийци, чийто престъпления излизат извън общоприетия морал, търпение, а може би и фантазия.
Героят е объркан, с липсващ или хаотичен личен живот, живеещ в сянката на креативния си баща, с когото, по презумция, има сложни, неясни взаимоотношения, захвърлен на ръба на изчезващата шведска средна класа, която така и не постига очакваното благоденствие, но се оказва неподготвена за драматизма на „свободното движение на хора и капитали”, за политическите боричкания и икономическите машинации. И въпреки това той все пак успява да удържи фокуса на полицейската си интуиция, за да гони чезнещия призрак на един свиреп масов убиец, който е едновременно маниакален, но и социално добродетелен, социопат, който ритмично следва предписанията на житейските си линии, смесвайки ги с тези на бъдещите си жертви.
Сюжетът на книгата проследява успоредните терзания на убиеца и неговия преследвач, така че за читателя е ясно, че става въпрос за жена-убиец, нещо, за което подсказва и заглавието. От рано стават разбираеми и мотивите й да извършва престъпленията, които, противно на очакванията, не са корист или ревност, а социално отмъщение – жертвите са също такива садисти, както и своя отмъстител, а характерът на тяхната смърт имитира характера напрестъпленията им.
Романът като че ли призовава читателите да определят кое е социално приемливо – дали такива са жестоките убийства на останалите анонимни и ненаказани убийци и поведението на техния „ангел на смъртта”, който безогледно раздава правосъдие от името на безмълвните ми жертви. Възмездието оправдава ли престъплението? Моралът защитава ли убийците? Дали обществената система е подготвена да преследва и наказва действителните престъпници или остава няма и сляпа за онези престъпления, които не излизат наяве, които остават затворени зад стените на обшественото мълчание, зад ловкостта на престъпниците при заличаване на следите им? Нима обществото само трябва да раздава правосъдие, когато социалните институции не успяват да го направят, подобно на доброволческите отряди, които сформират обърканите шведски граждани, в опит да се защитят?
Краят е предизвестен – убийцата е хваната, Валандер свършва почти перфектно полицейската си работа, макар и с цената на много лишения, страдания и драматични обрати.    

петък, 29 май 2009 г.

Промяната на медийния човек

Роджър Фидлър “Медиаморфоза: да разберем новите медии”, С., 2005, издателство “Кралица Маб”, превод Гриша Атанасов

“Медиаморфозата” на Роджър Фидлър си поставя за цел да опише технологиите на бъдещето, въпреки че по време на нейното издаване и разпространение част от тях вече са станали настоящи и даже са се появили техни продължения. Поради което тя, подобно на “Какво ще бъде?” на Майкъл Дертузо или “Третата вълна” на Алвин Тофлър, е интересна не толкова с възможността да се разберат новите медии, както се визира в заглавието (а и самото определение “нови медии” е доста условно и не бива да се ограничава единствено с компютъра и Интернет, доколкото при последователната поява на телеграфа, киното, радиото, телевизията, те също са определяни като нови медии), колкото с перспективите, пред които се изправя социално – комуникационното формиране на обществото. Идеята е, че медиите не са само средство за информация и комуникация, но и същностен елемент от начина, по който съвременният човек мисли и разбира себе си (т.е. той вече не просто медиализиран човек, а действителен медиен човек). И това е колкото утопична визия (масовокултурен образ, крайно комерсиализиран от развлекателната индустрия), толкова и непоколебима реалност, която придобива осезаеми очертания с тоталното навлизане на доскоро непознати или непопулярни технологични средства като например Интернет, мобилния телефон, DVD. Така удивляващата до преди кратко време технология се превръща в част от процеса на глобално социализиране и налага промяна в ритъма не само на социалното общуване, но и на междуличностната комуникация.
Оригиналният термин “медиаморфоза”, който Фидлър въвежда, представя трансформацията на медиите, породена както от социално – политическото, така и от технологичното развитие. Любопитното е, че очертаната в книгата промяна е наблюдавана не само от позицията на медийния теоретик (Роджър Фидлър е професор в Училището по журналистика и масова комуникация на Университета в Кент и директор на Института за киберинформация), но и на медийния практик (резултат от дългогодишната му дейност като журналист и създател на Knight-Ridder Graphics Network (сега KRT Graphics Service) – първият модул за компютърни графики във вестниците, дело на втората по големина вестникарска компания в САЩ.
Книгата налага един важен извод: обществото и познатите системи за комуникация се променят едновременно и до голяма степен са взаимнообвързани. Същевременно промяната често не е така радикална и неочаквана както се струва на повечето хора (макар че колко от нас можеха да си представят преди няколко години че имейлите успешно ще заменят писмата, чатовете – реалните срещи или че ще четем електронни вместо хартиени вестници и ще гледаме видео на мобилния телефон). Все пак е необходим период на приспособяване (така нареченото “правило на 30-те години” – теория на Пол Сафо, директор на Института за бъдещето в Менло парк, Калифорния) – време, през което новите идеи навлизат трайно в културата и представите на хората. Така се забавя възможното негативно въздействие на технологиите върху социалното или персонално статукво (Браян Уилсън, професор по журналистика в университета в Уелс, нарича това “закон за потискане на радикалния потенциал”).
От друга страна появата на новата медиа често е последвана от нейната многократна модификация или от разработването и въвеждането на съвсем различна технология. Тези “кръстосани въздействия” (Сафо) са възприемани различно от членовете на обществото и тяхното разпространение зависи от сравнителните им предимства, възможната им съвместимост едно с друго, степените им на сложност, надеждност и забележимост.
Сред основните принципи на медиаморфозата, които Фидлър изследва, са коеволюцията – едновременното съществуване на различни по вид медии, а не тяхната последователна еволюция и замяна, конвергенцията (взаимодействието на технологичните формати и мултимедийното им възпроизводство), комплексността (тяхната приложимост и самоорганизация). Въпреки отложеното възприемане на медийните форми и необходимостта от тяхното социално адаптиране, появата на новите информационни и комуникационни средства налага промяна върху вече съществуващите или заличава тяхното използване (нима не изчезна така грамофонът за сметка на hi-fi системите или CD плеърите или видеото за сметка на DVD-то).
Все пак медиаморфозата през последните години като че ли е по-сгъстена, по-наситена като технологична и комуникационна вариативност – движението от устен език/култура към писмен език/култура отнема векове (първата и втората медиаморфоза според Фидлър), докато навлизането на цифровия език и киберобщуването (третата медиаморфоза) става за десетилетия. Подобно вълново деление (познато вече от Тофлър или ако отидем по-назад и от Кондратиев) обаче не е така масово, както би ни се искало (макар да се правят опити за преодоляване на съществуващия социално – икономически и технологичен изолационизъм в определени географски райони – например чрез различни кампанийни средства като мобилни телецентрове или електронно правителство). Вероятно действителна промяна може да се постигне единствено когато използващият медиите потребител стане медиен човек (ако се върна в началото) или може би е по-правилно да кажа виртуален човек. Като че ли остава открит въпросът дали тогава ще станем по-пълноценни.

Преходът като социален проект

Светлозар Кирилов “Полша в лабиринта на прехода”, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София, 2006

Макар в България все още да съществува разногласие относно достигането или не до края на прехода, през който преминават страните от бившия социалистически блок, неговото опознаване представлява безспорен интерес за изследователи от различни направления. Считаният за един от най-успешни преходи – този на Полша, е в центъра на анализа на Светлозар Кирилов. Книгата му “Полша в лабиринта на прехода” поставя две важни насоки за наблюдение – какви са причините за по-бързото реализиране на социалните и икономически реформи в страните от Централна Европа в сравнение с тези от Източна Европа и същевременно какви са особеностите на социалната трансформация през призмата на полския опит. В случая преминаването на обществата от една политическа и икономическа система към друга е уникално поради едновременното и интензивно съчетаване на икономическите и политическите промени, които имат по-скоро революционен характер, за разлика от тяхното поетапно и постепенно еволюционно развитие.
Огледалото на полския преход е всъщност кривото огледало на българския преход. И не случайно в книгата многократно се правят сравнения между двете страни и останалите държави от Централна и Източна Европа. Предимствата на полския преход са свързани както със започнатите частични пазарни реформи още по време на държавния социализъм, така и с по-доброто икономическо положение на страната като цяло. А то, от своя страна, създава предствата за Полша като “постсоциалистическия тигър”, който в средата на 90-те години успява да достигне икономическото си ниво от последните години на социализма и да реализира икономически растеж от 4,7% за периода 1990-2003 г., най-висок за страните от бившия социалистически блок и един от най-високите в цяла Европа. Сред факторите за по-добрата социална трансформация се посочват и спецификите на историческото минало, съществуващите културни нагласи, религиозните традиции, географската близост спрямо страните от Западна Европа. В книгата ясно са представени различните стратегии на прехода, които като цяло спомагат за по-бързото европейско членство на централноевропейските държави – неолибералня преход (характерен за Унгария, Словения, Естония, Полша) се отличават с бързи реформи, решителни промени, създаване на необходимото законодателство и административната инфраструктура, прозрачна приватизация и привличане на чужди инвестиции, за разлика от неопатерналисткия преход (в България, Румъния, Русия, Украйна), при които се наблюдават бавни реформи, недостатъчно инициативи за оптимизиране на законодателството, негативизъм към чуждестрнанните инвестиции, непрозрачна приватизация, наличие на корупционни действия.
Книгата анализира и интересното наслагване на различни социални модели, които в една или друга степен съдействат за успеха на извършения преход в Полша – особеностите на съществуващия държавен социализъм; изградения социален проект на “Солидарност” (конструиран едновременно като работнически профсъюз, който поставя социално – икономически искания и като социално движение, които налага демократични принципи, зачитане на човешките права и преодоляване на полската зависимост от Съвестския съюз); силната роля на католицизма и църквата, както по отношение на социалните норми, така и спрямо партийната структура; характерните културни и социални нагласи като романтизъм; патриотизъм; аграрианизъм; отношението към малцинствата; влиянието на Запада.
“Полша в лабиринта на прехода” борави както със социологически, социално-психологически и културологически аргументи, така и с икономическа и емпирична фразеология. В книгата е направен обстоен анализ на политическата и институционална система на полската държава, както са анализирани и икономическите показатели, свидетелстващи за промените в обществото. Не е пропусната аналогията с България по отношение на наличието на крайнодесни партии в парламента, което обаче е тълкувано по-скоро като проява на психологическа застрашеност от приемането на Полша в Европейския съюз, отколкото като изповядване на крайно десни възгледи. В текста е разгледан и медийният пазар, който отново прилича на българския по отношение на наблюдавания бум на нови издания в началото на промените. В полския случай обаче те се опират на продължителна самиздатска традиция и на връзката си със “Солидарност” – например при най-масовия вестник “Газета виборча”. Споменава се и настоящата силна медийна концентрация и навлизането на големи западни медийни групировки.
Като цяло книгата на Светлозар Кирилов налага представата за успешния модел на преход, какъвто се състоя в Полша, при който има както социална търпимост и целеустременост по отношение извършването на болезнените икономически реформи, така и благоприятна и културна нагласа на граждански и политически активно общество. Текстът създава и усещането за неминуемостта на промените в България, както по отношение на техния характер (твърде хаотичен, непоследователен, непрозрачен, граждански пасивен), така и спрямо очаквания резултат – влизането в Европейския съюз като край на прехода от социализма и начало на прехода към европоцентризма.

Текстът е публикуван във в. „Култура”, брой 23 (2418), 14 юни 2006 г.

И сега Лукчетата, дами и господа

Петър Петров. “Пин код: Лукчета”. Стихосбирка. Факел, 2004, София. Оформление Яна Левиева

“Пин код: Лукчета” е добър пример за насоките на издаваната в началото на 21 век българска поезия. Въпреки че авторът й Петър Петров сам признава влечението си към римите и на други популярни автори. Това е една нахъсана, навъсена, бъбриво – провокативна поезия, своеобразен литературен поп арт. Авторът си служи с абсурдни, противоречиви, неприемливи метафори, с натрупване на изрази, думи, срички, със забързване или забавяне на ритъма. Потокът от думи и представи поставя читателя в позицията на защита, на хипноза, на омая. Подобно и на други двайсет-и-няколко-годишни поети, Петър Петров разчита на свободата на интерпретацията, на свободно предложения и изграден смисъл, на липсата на смисъл или на разминаването в смисъла между автора и неговите читатели.
В стиховете му удобно се вместват популярни рекламни фрази, имена и думи на поп и поп фолк песни, медийни клишета и символи, един медиен жаргон, която се превръща в поетичен слоган. И макар че поставените в заглавието “лукчета” да напомнят за нещо соц., за нещо безвъзвратно отминало (като детството например) или може би за сладко – кисела наслада, книгата е крайно съвременна. В нея са вербализирани темите на ежедневието с неговата безперспективност, жестокост, фалшивост, еднообразие, на любовта и липсата на любов (към другите/другата, към себе си, липсата на себе си), на социума и случването/неслучването на общуването с неговата неадекватност, инфантилност, безапелативност.
Активно употребяваните в книгата социални клишета изграждат своеобразна стилистична парадигма. Направен е опит за метафорично описание на действителността и (поне) за понятийната й корекция. Представените пейзажи са почти изцяло градски, но сякаш публичното (като гражданственост, протест, декларативност, действеност) крие в своите задни дворове и частното (като нежност, интимност, застиналост, неосъзнатост). Думите се явяват израз на значенията, но смисълът е отвъд думите или заради думите.
Силно подчертаната декларативност на текстовете, стига до крайност дори в лирическите моменти – тя (другата) е многосрична, но чрез/през нея отново се описва той (аз-ът).
Като цяло “Пин код: Лукчета” е книга, която е трудно да бъде представена, осмислена, харесана, отхвърлена. Но адмирация заслужава фактът, че Петър Петров е потърсил свой модерен начин да представи чрез стандартите на поезията своята версия за емоционалната и материална среда.

Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр.5, 11.02.05

Медиите според Тодор Петев

Медиите са в центъра на мрежа от взаимовръзки, чрез които обществото се определя. Медиите не са външни сили, а средства на обществото, с които се гради общественият форум и се развива неговата социална култура, основана на разбирането за свободен достъп до информацията, твърди в новата си книга “Теории на масовата комуникация” (издание на Факултета по журналистика и масова коменикация на СУ “Св. Кл. Охридски”) проф. д-р Тодор Петев. Изследването на медийните процеси през последните години стана приоритет като че ли не само на професионалните журналисти и медийните специалисти, но и на изследователи от различни области – политика, хуманитаристика, социална сфера. Извеждането на масмедиите като основен играч на общественото поле, като (желана) форма на коректив на властта (политическа, управленска, икономическа) се оказа средство за граждански контрол, за налагането на медиите като активна страна в хода на вземане на обществени решения. Поради това появата на книга от световнопризнат учен като проф. Тодор Петев, която задълбочено и същевременно достъпно въвежда хронологията на комуникацията през 20 век, е очевиден принос на българското медиазнание.
“Теории на масовата комуникация” е определена като учебно помагало и е резултат от практиката на проф. Тодор Петев като преподавател по “Теория на комуникацията” във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ “Св. Кл. Охридски”. Това особено личи от добрия понятиен апарат, който съпътства теоретичните обосновки – включването на ключови думи (на български и английски език), а също силни и слаби страни на представените концепции и особено на въпроси за размисъл, които провокират читателите да потърсят практически проекции на обсъжданите тези и в българската социална и медийна действителност. Книгата се отличава с богата фактологичност, яснота на научните интерпретации, задълбоченост на направените изводи, с компетентен и достъпен стил на писане на автора. Общият извод, който текстът извежда е, че медийният процес е свързан с медийната грамотност на аудиторията, с конструирането на медийна реалност, с икономическата основа на медийното производство. Медиите се явяват носители на определeни ценности, чрез които поддържат статуквото в обществото и налагат важни социални и политически ефекти.
Отделните части на книгата на проф. Тодор Петев представят едно много интересно движение в изследваните теории – от комуникацията като самостоятелна наука, като неотменно обвързана с особеностите на масмедиите, до влиянието й спрямо различните научни и обществени сфери, спрямо връзките с обществеността, пропагандата, мениджмънта.
Комуникацията се възприема като съзнателно предприето символно социално взаимодействие, а нейните предпоставки са свързани с нуждата от достъпни канали за общуване, използването на общи символи и кодове, изграждането на двупосочен процес на комуникация, формирането на консенсус относно съобщаваните факти и на доверие спрямо комуникатора и медиата, наличието на легитимност на медийния продукт.
Сред значимите теории, които проф. Тодор Петев наблюдава, са двустепенният поток на комуникацията (на Пол Лазерсфелд и Илиу Кац), концепцията за ограничените ефекти, парадигмата на функционалния анализ (Робърт Мъртън), теорията на информационния поток, дифузията на иновациите (Еверет Роджърс), ролята на властовия елит (Чарлз Райт Милс), теорията “използване – удовлетворение” (Кац, Гуревич и Хаас), култивационният анализ (на Джордж Гербнер), определянето на публичен дневен ред (Маккомс и Шоу), спиралата на мълчанието (Елизабет Ноел-Нойман), подходите към комуникационния мениджмънт (Деян Верич), мрежовото общество (на Мануел Кастелс) и др.
Чрез книгата на проф. Тодор Петев ясно е показана промяната на значението, което обществото отдава на медиите – на тяхното тотално въздействие като налагане на нагласи и представи, като формиране на втора реалност, като основен източник на информация и ценности. Наистина в отделни случаи медиите имат съществено влияние върху човека, но то се осъществява по индиректен път, пише Петев, чрез развитите връзки на социалната среда – лидери на мнение, групи за натиск, елити, чрез въздействието на комуникаторите и медиата, чрез степента на социална и индивидуална задоволеност на медийните потребности – медиите се използват целево, подбира се техният вид и съдържание, активно се взаимодейства с немедийната среда (семейство, приятели).
Медийната зависимост се изгражда чрез контакта между социалната система, ролята на медиите в обществото и аудиторията. Той може да бъде съобразен с функционалните влияния на медиите като наблюдение на обществените промени, информационно и емоционално разнообразие и развлечение, осъществяване на социални връзки или с дисфункционалните ефекти като наркотичната зависимост.
Големият успех на автора е, че съумява да покаже медиите като неделима част от общата социална система, както и да потърси онези примерни тези, чрез които да обобщи ролята на масовокомуникационната размяна като важен елемент от процеса на социална интеракция.
В крайна сметка книгата на проф. Тодор Петев “Теории за масовата комуникация” представя един сложен конгломерат от социални тези, които пълноценно и задълбочено отразяват особеностите на медийните процеси – от комуникацията като символен и непосредствен акт, през многопосочността на комуникационното взаимодействие, до степента на обществено сцепление – осъзнаването на обществото като цялост и мястото на отделния индивид в него.

Текстът е публикуван във в. „Култура”, бр.42, 5.11.04